Отдавна не бях ходила на планина, с преходи, с върхове, с емоции, с нови запознанства – точно така, както най-обичам. Бях заета с работа, раждане, работа, бебе, работа, майчинство, работа… И ето, че успях да уредя малко (6-7 дни) свободно време и за поредното екскурзионно летуване.
Супер оферта на БГ Балкани – тук може да разгледате сайта и фейсбук страница им, защото предложенията им са много добри!
Тръгване на 19 юни, прибиране във Варна на 25 юни.
Къде? Към върховете на южните ни планини – Славянка, Беласица и Пирин.
Първите две не са много популярни дестинации за българите – определено предизвикаха любопитството ми. А Пирин си ми е любима отдавна. Тръгвам.
Ден 1: 19.6.2018 г., вторник
Цел: хижа Конгур в Беласица
От Варна, с буса на БГ Балкани, тръгваме общо 6 човека с шофьора на дружеството и планински водач – Ицо. Начален час: 5 часа сутринта. В буса – бързо запознаване, от което запомням средно 2 имена, но знаете как е с имената при запознаване, особено с повечко хора. Има време – ще се запомним. 🙂
През Ришкия проход, магистрала Тракия, десетки градове и селца, скучни и интересни гледки (повечето от които аз проспах), стигнахме до Пловдив. От там се качи Славчето, а от Пазарджик – другият Ицо. Групата ни от варненска стана варненско-пловдивско-пазарджишка. И все по-готина.
Малко след обяд пристигнахме в Добринище, където станахме общо 17 човека, благодарение на попълнения от Сливен и Бургас, които ни чакаха до автобуса на Наско от Добринище.
Това, както виждате на снимката вдясно, е военен мерцедес от 1986 г., изваден от военна употреба и превърнат в пътнически автобус за ентусиасти по планините.
Мерцедесът крета бавно, под съпровода на македонски песни, от които шофьорът има 3-4 любими и върти само тях до втръсване. Запознаваме се с другите, почваме с шегите и усмивките зачестяват.
След 2-3 часа качване в планината автобусът ни оставя на час път от хижа Конгур, който да извървим пеш. Автобусът също продължава до хижата, натоварен с големите ни раници. А ние най-накрая вървим в природен парк Беласица в планината Беласица и, поне на мен, ми е хубаво.
Към 18 часа (по груби сметки) се настанихме в хижата – в женската спалня бяхме 9 жени на 10 легла, но за хора без претенции това не е проблем.
В 19 часа, гладни и жадни, се събрахме за вечеря (много вкусна, сготвена от хижарите) + официално запознаване + мач от Световното по футбол в Русия + песни + хора…
Ден 2: 20.6.2018 г., сряда
Цел: връх Конгур, връх Радомир
Закуската – най-вкусните пържени филии на света с домашно сладко от боровинки и сирене – е в 7 часа сутринта. В 8 часа – тръгване към високите части на планината.
Мисля, че около 10-11 часа бяхме на връх Конгур (1951 м), граничен с Гърция. На много места се движихме по пътищата на колите на граничарите. Знаете ли какви разкошни гледки! Ето снимка:
Хапване, почивка и снимки на върха. Тръгване към първенеца на Беласица – Радомир, също на границата с Гърция. Според българските измервания връх Радомир е висок 2029 м, а според гръцките – 2031 м. Лично аз не съм го мерила, така че не знам коя цифра е правилната. Отново почивка и снимки.
От върховете Конгур и Радомир се разкрива панорама към Гърция – видяхме яз. Керкини, който се характеризира с биологичното си разнообразие на птици – корморани, чапли, пеликани, лебеди др.
Керкини се намира в Северна Гърция, между планините Беласица и Круша, само на около 20 км от ГКПП Кулата. В него се влива р. Струма. Вижте какво още е писала за Керкини Ели в drumivdumi.com.
Време е да се връщаме в хижа Конгур за обичайното – вечеря, мач, хора, песни, ракия, бира, сън…
Ден 3: 21.6.2018 г., четвъртък
Цел: връх Тумба, Самуилова крепост, Рупите
В 7 часа тръгваме с 4 високопроходими джипа през планината – към връх Тумба. Не, няма да го изкачваме с колите, но трябва някак да изминем около 30 км без да се разпаднем от умора някъде по пътя. Признавам, близо 4-часовото пътуване си беше екстремно. За щастие, попаднахме на отговорни и опитни шофьори.
По пътя спирахме на различни места – м. Змиярника (1690 м), проход Железни врата (Демиркапия, 1686 м), Паметникът за Петричкия инцидент от 19.10. до 29.10.1925 г. (Този инцидент е конфликт между гръцки и български граничари, при който избухва необявена война.)
В подножието на Тумба се разделихме (засега) с джиповете и тръгнахме пеш към върха. Любопитното за Тумба (1881 м) е, че на него се пресичат държавните граници между България, Гърция и Република Македония. На върха е разположена гранична пирамида №1. През Първата световна война на върха е изграден паметник на загиналите български войници от 11 Македонската пехотна дивизия, който е разрушен от гръцки войски на 17 август 1926 г.
Качихме се на връх Тумба, полюбувахме се на прекрасните гледки в българско, гръцко и македонско, починахме си и… поехме пак надолу. Джиповете ни чакаха в гората, местност Щаба (1540 м), където има чешма, пейки, голяма маса.
Следващата спирка – Самуиловата крепост, разположена между планините Беласица и Огражден в Ключката клисура. Крепостта се намира на десния бряг на р. Струмешница, на 5 км северно от с. Ключ. Построена е в периода 1009-1013 г. по време на управлението на цар Самуил и е свидетел на една от най-големите трагедии в историята на България – падането под византийска власт на Първото българско цартсво.
Честно казано, това, което видях от Самуиловата крепост, беше разочароващо. Много беден музей, описателни надписи с правописни грешки (за мен тия неща са важни), но пък с хубав парк край река Струмешница.
Дъждът заваля, когато отново се качихме в автобуса – онзи мерцедес от първия ден ни чакаше, натоварен с големите раници, пред Крепостта. Времето беше неприятно, но нямаше как да пропуснем Рупите – там, където е живяла ясновидката Ванга до края на дните си. Рупите, освен село и местност, е и един комплекс, в който има къща (на Ванга), музей (със снимки на Ванга и известни хора, които са я търсили за помощ), лимонови дръвчета, бамбукова горичка, няколко езерца с различна температура на водата, в които плуват костенурки и някакви риби, магазинче за сувенири, църква.
След 30-минутна бърза обиколка на Рупите – отново в автобуса – към хижа Извора (700 м) в село Петрово, планината Славянка (6-та по височина в България). Хижарите са семейство възрастни хора, които ни посрещнаха топло и с вкусна храна, разбира се. Този път стаите бяха с по-малко легла – в нашата стая с баня бяхме 5 жени. Имаше и стаи с по 3, но и с повече легла.
Вечерта мина, подобно на предходните две.
Ден 4: 22.6.2018 г., петък
Цел: връх Гоцев връх
Сутринта след закуска се отправяме към първенеца на Славянка – вр. Гоцев връх (Алиботуш, 2212 м). От хижа Извора тръгнахме с автобуса, за да си спестим първите 5 км асфалтов път.
Преходът от автобуса до заслона ни умори, макар че беше полегат, но продължителен и на места доста слънчев. На заслона имаше чешма, маси и пейки. Починахме малко и тръгнахме нагоре. След два часа и едно доста приятно изкачване достигнахме красивия Гоцев връх по обяд. Гледки към Гърция и България, почивка, хапване, вятър, и… позволение на който иска да изкачи и съседния връх Шабран.
До Шабран (2195 м) отидохме 5 човека. Върхът се намира западно от Гоцев връх – свързани са със седловина. Той е втори по височина в планината Славянка. Преходът (40 минути) беше лек, красив и забавен. Гледката, която ни се разкриваше, докато вървяхме, беше прекрасна! Излишно е да казвам, че и Гоцев връх, и Шабран са гранични върхове – имат си българско и гръцко име, както и следи от гранични огради и ровове.
След кратък престой тръгнахме надолу. Попътно се събрахме с останалите планинари от групата ни.
Към 16 часа всички бяхме до автобуса. Трима от групата решихме да се приберем пеш, по шосето – 5 км, около час.
Вечерта завърши с мастика и мач.
Ден 5: 23.6.2018 г., събота
Цел: Мелник, Мелнишки пирамиди, Роженски манастир, с. Златолист
Мисля, че това беше денят, в който поспахме сутринта до 8 часа. След закуската се отправихме, с автобуса, към най-малкия и един от най-старите градове в България – Мелник (обл. Благоевград, общ. Сандански). Градът е една улица, по която тече усилена търговия. Улицата води до Кордопуловата къща – най-голямата възрожденска къща в историята на България, построена от богатата фамилия Кордопулови през 1754 г. Къщата наистина е огромна, с огромна изба, в която може да се дегустира и купи вино. Избата е като един малък подземен град – с улици и различни помещения.
Разочароващо (за мен) в Кордопуловата къща беше, че във всички описателни табла имаше по няколко правописни грешки. Според мен това е недопустимо, имайки предвид, че къщата е паметник на културата и доста посещаван обект, тъй като е част от 100-те национални туристически обекта.
По план – излизаме от къщата и тръгваме пеш през гориста местност към Роженския манастир, като попътно разглеждаме Мелнишките мелове. Тръгнахме, вървяхме около 40 минути, но се оказа, че екопътеката вече не съществува, няма маркировка, трудно проходимо е. Върнахме се отново до Кордопуловата къща. Стигнахме до Роженския манастир с автобуса на Наско.
За най-големия манастир в Пиринска Македония, България, не мога да кажа много. Манастирът е обявен през 1973 г. за паметник на културата с национално значение.
В църквата му не влязох, обиколих някои от по-големите постройки, видях две огромни дървета в двора, които не знам какви са. Запомних, че името Рожен идва от Рождество Богородично.
След манастира се отправихме към с. Златолист – до легендите за живота на Преподобна Стойна. Тя е нещо като баба Ванга, живяла е малко преди нея, засекли са се във времето. В комплекса в края на селото е църквата „Св. Георги“ с красиви икони, едно огромно дърво, гробът на Преподобна Стойна.
Като атеист и скептик, аз обърнах по-голямо внимание на кебапчетата и картофите край оградата на комплекса.
Тук стояхме може би два часа, след което автобусът ни ни закара до хижа Попови ливади (1412 м). Хижата е хубава, обновена, разполага с големи стаи с много легла, механа, летен бар, 1-2 бани, 1-2 тоалетни – смятам, че са напълно достатъчни за планинарите.
Вечерята отново беше вкусна, отново придружена с хора, ракия и салата, мач от Световното.
Ден 6: 24.6.2018 г., неделя
Цел: връх Орелек, Добринище
За питателен старт към връх Ореляк (Орлови скали, 2099 м) хапнахме юфка със сирене – много ми хареса.
Ореляк е най-високият връх в Среден Пирин. На него е изграден радио-телевизионен ретланслатор, висок 96 м. От хижа Попови ливади до връх Ореляк се стига за 2 часа. Преходът не е труден. На върха е студено. Доста. Имаше гъста мъгла, която скри пиринските гледки. Все пак беше красиво.
Върнахме се в хижата към обяд. Хапнахме леща с яйце – така я готвели в този край, пилешка супа, скара.
С автобуса стигнахме до Добринище (обл. Благоевград, общ. Банско) към 17 часа. Ето това за мен си беше тежък момент – тримата от сливенската група се качиха на колата си, която през цялото време беше паркирана пред хотелчето, в което спахме последната вечер, и си тръгнаха. Обещахме си да се видим пак и ще се видим пак. Скоро.
В Добринище има градска баня и басейн с минерална вода, от които се възползваха няколко човека от групата ни. Други си починаха, а аз и още двама ентусиасти обикаляхме малките скучни улички на градчето, докато не остана нищо за гледане.
Сборен пункт – 19:30 ч. пред хотелчето, за да отидем заедно на механа. И там беше приятно – хапване, пийване, хора, смях. Усещаше се вече и тъга – че утре се разделяме и едва ли някога ще се съберем отново същата група.
Ден 7: 25.6.2018 г., понеделник
Цел: Варна
Тръгнахме с буса на БГ Балкани в 7:30 сутринта – 6 човека от Варна, 2 от Пловдив, 1 от Пазарджик. След Пловдив останахме 6-тимата за Варна.
Пътят беше дълъг – във Варна бяхме в 17:30 часа. По пътя, разбира се, имаше почивки за храна, за отмора на шофьора, за кафе – не бързахме за никъде.
Във Варна се разделихме мъчно с компанията – паснахме си, а сега си липсваме (поне те на мен).
Вече обмислям следващото пътешествие. Набелязала съм си поне 4-5 екскурзии до края на годината, но едва ли ще отида на повече от една…