Преди няколко дни се прибрах от една доста приятна екскурзия в Истанбул. Да отида в Турция отдавна ми беше мечта – вече мога да я отбележа като осъществена. 😊
Групата ни беше 44-45 човека, част от един колектив. Автобусът беше само за нас, организираната програма в Турция – също.
Ето накратко моите впечатления от този космополитен град, разположен на два континента и принадлежал на три империи.
Истанбул преди се е казвал Константинопол. Той е най-големият град в Турция и, макар че не е столица на държавата, служи като неин икономически, културен и исторически център. Градът пресича протока Босфор и има европейска и азиатска част. Населението му официално е над 15 милиона жители, но с всички туристи в него със сигурност надвишава 20 милиона. Това е най-населеният европейски град.
Градът е основан като Византия (Византион) през VII век пр.н.е. от гръцки заселници от Мегара. През 330 г. римският император Константин Велики го прави своя имперска столица, преименувайки го първо на Нов Рим и след това на Константинопол (Константинополис) на себе си. Градът нараства по размер и влияние, в крайна сметка се превръща в фар на Пътя на коприната и в един от най-важните градове в историята.
Истанбул е служил като имперска столица в продължение на почти 1600 години: по време на Римската/Византийската (330 – 1204), Латинската (1204 – 1261), възстановената Византийска (1261 – 1453) и Османската (1453 – 1922) империи. Градът играе ключова роля в развитието на християнството през римско/византийско време, като е домакин на четири (включително Халкедон, днешен Кадъкьой от азиатската страна) от първите седем икуменически събора (всички от които са в днешна Турция) преди трансформацията му до ислямска крепост след падането на Константинопол през 1453 г. – особено след като става седалище на Османския халифат през 1517 г.
През 1923 г., след Турската война за независимост, Анкара заменя града като столица на новосформираната Република Турция. През 1930 г. името на града е официално променено на Истанбул, турското преобразуване на наименованието, използвано от гръцките говорещи от XI век, за разговорно обозначаване на града.
(уикипедия)
Ден 1: 04.7.2022 г., понеделник
Цел: пристигане в Истанбул, посещение на църквата „Свети Стефан“, разходка с корабче по Босфора
Тръгването от Варна беше късно – в 7:30 ч., в понеделник. Общо взето, по-голямата част от деня мина в автобуса. След няколко спирания, в 12 ч. бяхме на ГКПП Малко Търново. За около 20 минути успяхме да влезем в Турция и вече пътувахме от Дерекьой към Истанбул, разстоянието между които е 265 км по равен и гладък път. През прозореца на автобуса се виждаше красива природа, земеделски земи и тук-там градчета и табели за някъде, но като цяло беше грехота да не заспя, така че… събудих се чаааак в Истанбул.
Градът посреща с невероятни гледки – внушителни небостъргачи, които се редуват със зеленина, по-ниски сгради… космополитност от началото до края!
В 16 ч. автобусът вече си проправяше път към българската църква „Свети Стефан“ по тесните улички в квартал Фенер. Желязната църква е приказно красива! Това е един от най-красивите храмове, които съм виждала.
Сградата е построена около 1848 г. и е осветена на 8 септември 1898 г. Разположена е на песъчлив и податлив терен – на Златния рог, затова конструкцията на храма е от сглобяеми железни плоскости – един уникален замисъл на архитекта Ховсеп Азнавур.
В двора на църквата са погребани екзарх Йосиф и митрополитите Иларион Макариополски, Паисий Пловдивски и Авксентий Велешки.
По време на Възраждането в турската столица Истанбул живели над 50 000 българи, сред които хора с европейско възпитание и ориентация, като българинът на турска държавна служба княз Стефан Богориди и адвокатът и философ Лазар Йовчев, по-късно – екзарх Йосиф.
За първия храм на българските княз Стефан Богороди дарил на българската община две свои каменни и една дървена къщи с голям двор в аристократичния квартал „Фенер“.
Княз Стефан Богориди е внук на Софроний Врачански и баща на Алеко Богориди – първият областен управител на Източна Румелия. Роден е в Котел, учил е в Букурещ, бил е губернатор на Галац, драгоман в османската флота, а в периода 1825-1828 година е заточен в Измит. След Руско-турската война от 1828-1829 оглавява османската делегация в Санкт Петербург и в резултат на успешното провеждане на преговорите печели уважението на султан Махмуд II. В следващите 30 години участва във всички важни преговори на Високата порта.
Срещу Желязната църква се намира една от знаковите сгради за Българското възраждане – метохът в Истанбул. Метохът, също като единствения железен храм в източноправославния свят, е построен в средата на 19. век, когато в Цариград имало голяма българска колония. Метохът бил притегателен център, в който се събирали българи с различни професии. Той бил и приют, и семинария, и място за среща на българските преселници, жадни за новини от родината. В него се списвали над 20 вестника и списания. Именно в зданието на метоха било открито и първото българско училище в столицата на Османската империя.
Следващото в програмата ни за този първи ден беше разходка с корабче по Босфора (цена: 20 евро). Екскурзоводът ни в Турция, Исмет, се оказа един от най-сладкодумните хора, които съм срещала. От качването ни на корабчето до слизането на брега той ни държа вниманието с история – византийска, латинска, османска, турска и, разбира се, българска – защото „Край Босфора шум се вдига, лъскат саби, щикове. Ето! Симеон пристига!…“, а също и с детайли за сградите, които се виждат по бреговете на протока, информация за живота, нравите и порядките в Истанбул, строителството и значението на трите моста над Босфора.
Показвам снимките, които стават за показване, защото няма как да разкажа повече с думи. Само ще обобщя, че останах очарована от тази водна разходка.
Към 19:30 ч. вече бяхме настанени в хотела в квартал Фатих, по-известен сред нас, българите, като района Лалели. Това е един от търговските квартали на града, в който на всяка плочка има магазин или уличен търговец.
Интересно за мен беше:
- по тротоарите се продава всякакъв вид храна – симит (гевречета със сусам), нарязана диня в пластмасови чинийки и др.;
- в магазините се продават едновременно златни бижута, баклави, обувки, подправки, чанти, сувенири, дрехи и какво ли още не – абсолютно несъвместими и странни комбинации;
- градът е залят от фалшиви найк, адидас, шанел, кристиан диор, версаче и пр.;
- по тротоарите се движат мотори, които още на следващия ден приехме за нещо нормално и спряха да ни правят впечатление;
- джамиите са буквално на всеки ъгъл, изглеждат почти еднакво и е по-добре да не си уреждаш среща „до джамията“, ако не искаш да си останеш с едната уговорка;
- в града има няколко вида транспорт:
- трамвай (всеки с по 4 мотриси, винаги пълни),
- метро (него не го видях),
- надземно метро (за него има специални релси и път, мотрисите минават на всеки 20 секунди в двете посоки),
- автомобилен (освен задръстванията, впечатление прави и абсолютното незачитане на правилата за движение, включително липсата на толерантност към пешеходците, които, от своя страна, си пресичат както и където им падне и независимо какъв светофар им свети);
- магазините за дрехи, обувки, сладкиши работят почти денонощно.
Вечеряхме в едно от многобройните заведения в квартала с една малка и много приятна компания от групата. Останах разочарована от това, което си поръчах, тъй като сервитьорът ме излъга, че искендер кебаб е с телешко месо, а се оказа с овче, а аз не ям такова. Също така, не обичам кисело мляко в каквато и да е готвена храна, а то се оказа част от въпросния кебаб. Наложи се да ми стигне салатата и бирата Efes (цена на чобан салата, искендер кебаб и наливна бира Efes, 500 ml: около 280 турски лири).
Легнах си към 1 часа (а може и по-късно да е било), много удовлетворена от деня и в очакване на следващия.
Ден 2: 05.7.2022 г., вторник
Цел: дворецът Бейлербей, разходка в два мола, светлинно водно шоу
Първият ни организиран ангажимент за деня беше в 14 часа – тръгване от хотела към Бейлербей. Това значи, че до тогава сме на волна програма и правим каквото решим. Нашата компания от 8-10 човека от вечерята предишния ден реши да тръгнем към Синята джамия и джамията „Света София“, които са разположени една до друга.
Около 9:40 ч. бяхме в Синята джамия (джамията Султанахмет (Sultanahmet Camii)). За съжаление, тя сега е в ремонт и не успяхме да видим много от нея – и вън, и вътре, висяха скелета и платнища, които закриваха много от сградата. За мъжете и жените е забранено влизането с къси панталони или поли, а жените трябва да покрият и косата си. В двора от едно павилионче дават поли и шалове за жените, при мъжете не разбрах как се решава проблемът с късите панталони. Аз бях с дълъг панталон и си носех шал, затова не ми се наложи да ползвам „служебни“ аксесоари.
Събуването на обувките на входа е абсолютно задължително. Подът е покрит с мек килим – и стъпването, и молитвите на вярващите са на мекичко.
Вътре имаше хора, които се молят. Повечето обаче бяха туристи, които си правят снимки и разглеждат малкото, което не е покрито за ремонт.
След Синята джамия се отправихме към Музея на мозайките (цена: 60 турски лири), който също е разположен на площад Султанахмет, недалеч от Синята джамия. Минахме през Араста Пазар. Сградата на музея е построена върху останките от перистила (двор с отворена средна част) на Големия дворец (Букалеон), чийто под е бил покрит с мозайки.
Видяхме сцени с хора, животни, отделни рисунки на животни, растения, митични същества. Определено беше приятна разходка.
След Музея на мозайките бяхме планували да влезем и в джамията „Света София“, но се оказа, че всички искат да я посетят точно по това време – опашката от чакащи хора беше много голяма и ние решихме да не сме част от нея. Така или иначе, следващия ден ни го оставиха абсолютно свободен и решихме храм „Света София“ да е първата ни спирка за деня.
Прибрахме се в хотела към 12 часа за почивка, а в 14 ч. тръгнахме към автобуса, за да отидем в азиатската част на града. Това се случва с прекосяване на третия мост над Босфора, от двете страни на който се разлива Мраморно море, и с излизане от един континент (Европа) и влизане в друг (Азия). Третият мост е известен като Мостът на демокрацията, висок е 64 м и е с дължина повече от 1500 метра.
Към 15:30 ч. бяхме вече в двореца Бейлербей (цена: 90 турски лири за чуждестранни посетители). От него нямам много снимки, защото снимането е забранено. Дворцовият комплекс е разположен на брега на Босфора, гледката е много вълнуваща.
Бейлербей (Beylerbeyi Sarayı) е дворец в азиатската част на Босфора (Bosphorus), в едноименния квартал Бейлербей в истанбулския район Юскюдар. Построен е между 1861 и 1865 г. по поръчка на султан Абдул Азис в стил необарок. За изграждането му са нужни четири години и около 5000 работници. Около двореца има множество различни павилиони и голям парк с красиви растения и места за отдих. Използван е като лятна резиденция и за настаняване на височайши чуждестранни гости.
Зданието има квадратна форма и изглед към Босфора. Изградено е от бял мрамор и разполага с 24 богато мебелирани стаи и 6 грамадни зали. Едното крило е предназначено за мъжете, а в другото се помещава харемът като двете крила на двореца са с отделни входове.
В двореца прекарва последните години от живота си от 1912 до 1918 г. султан Абдул Хамид II след детронацията му.
Дворецът Бейлербей е отворен за посетители през всички седмични дни, с изключение на понеделник. Престоят вътре е не повече от час-два. Работното време е от 09:00 до 18:00 часа.
Екскурзоводът ни Исмет ни показа залата, в която е подписан Санстефанският договор, по негови думи, но истината е съвсем друга. Паметното събитие се е случило на 3. март 1878 г. в една вече съборена къща на брега в Йешилкьой (това е старото име на Сан Стефано).
След едночасовата, крайно недостатъчна обиколка на Бейлербей, се отправихме към хълма Чамлъджа (там бяхме около 16:30 ч.) – най-високата природна точка на Истанбул (280 м н. в.). На него е забучено най-голямото знаме в Турция (?) – големината му е 1 декар и се вижда от всички точки на огромния град.
След Чамлъджа (Çamlıca Tepesi) ни закараха в първия мол от програмата – на шопинг. Аз, тъй като съм алергична към пазаруване, магазини и безцелни разходки в каквито и да било молове, бях решила да седна някъде и да пия бира. Но се оказа, че именно в този мол има голям аквариум и категорично реших да отида да го разгледам, защото съм луда по морски, водни, океански, че и блатни създания.
Това се оказаха най-добре похарчените ми 25 щ. д. (около 420 турски лири). Emaar Aquarium & Underwater Zoo обхваща три етажа и неизброимо количество представители на любимата ми фауна. Тук видях акули (е, акулки), скатове, змиорки, гущери, сурикати, крокодили. За първи път изпитах удовлетворение от посещение на мол!
Следващата атракция беше посещение на друг мол, в който имаше водно светлинно шоу, за което платихме по 20 евро, но така и не разбрахме точно за какво. Така нареченото шоу не ми беше по вкуса, освен това беше едва 7 минути. Вечеряхме нещо с пиле, макарони и зеленчуци. Всички ястия в менюто изглеждаха еднакво, а самото меню беше само на турски език. Нито един от сервитьорите не говореше английски, така че, в крайна сметка, не знам какво точно ядох.
От мола тръгнахме в 21:30 ч., в Европа влязохме 20-30 минути по-късно. Не се сещам кога сме стигнали до хотела, но пък ние и не останахме там – 20-милионният град ни призова за поредната разходка в 23 часа. С компанията обикаляхме все още работещите магазини и се заплесвахме по баклави и локуми.
Преди лягане (май отново към 1 часа) се престраших да си купя диня от тротоара пред хотела – може би около 500 грама, на цена 25 турски лири. Вода 1,5 литра – 6 т. л.
Ден 3: 06.7.2022 г., сряда
Цел: джамията Света София, Босфора
За да можем да влезем в джамията „Света София“ – нещо, което за мен беше абсолютно задължително – решихме да тръгнем много рано. В 8 ч. вече вървяхме от хотела, следвайки трамвайните релси, към храма. В 8:30 ч. бяхме там, но се оказа, че току-що са го затворили за почистване след сутрешната молитва. Второ отваряне за деня – в 10 ч. Бяхме първи, затова решихме 90 минути да чакаме там, за да сме сигурни, че ще влезем.
За час и половина, в които слънцето хубаво ни напече, след нас се образува най-огромната опашка, която съм виждала наживо!
Тъй като Света София е действаща джамия, а не музей, за посещението ѝ не се плаща вход. Изискването за непокрити части от тялото при жените, както беше в Синята джамия (и вероятно във всяка джамия по света), го има и тук. Тук, за хората с къси панталони като мен, не раздаваха поли и шалове, а продаваха. Всъщност, не продаваха поли, а направо нещо като дъждобрани – тъмносини, от лека, въздушна материя, с колан за пристягане и качулка (цена: 30 т. л.). С една такава дрешка се покрива всичко. Аз все пак заложих на моя шал.
На входа, след като се мине под едно от малкото непокрити християнски изображения – стенопис над главната порта, се влиза в преддверие, в което трябва да се събуете. Има много места за обувки – рафтове, номерирани шкафчета. Стъпва се по тъмнозелен килим, приятно е. И тук имаше хора, дошли за молитва, но повечето бяха там, за да разгледат.
„Света София“ (Aya Sofya) или „Църква на светата Премъдрост Божия“ и официално – Голямата Джамия „Света София“ (Ayasofya-i Kebir Cami-i Şerifi) е монументална обществена сграда в Истанбул. Била дълго време християнска катедрала, по-късно сред главните джамии на Константинопол и днес продължава да работи като джамия.
Първоначално построена през 360 г., църквата е разрушавана на два пъти при обществени безредици. Съвременната сграда е построена през 532 – 537 г. при император Юстиниан I по проект на Исидор от Милет и Антимий от Трал. Впечатляващо инженерно постижение за времето си, „Света София“ е смятана за най-яркия образец на византийската архитектура и оказва значително влияние и върху монументалната архитектура през Османската епоха.
Църквата „Света София“ е осветена за пръв път през 360 г. като катедрален храм на Константинополската патриаршия. След превземането на града от кръстоносците през 1204 г. тя служи за катедрала на константинополските латински патриарси до тяхното прогонване от Константинопол през 1261 г. След падането на Константинопол под османска власт през 1453 г. „Света София“ е превърната в джамия. След разпадането на Османската империя правителството на Турция секуларизира сградата през 1934 г. и от следващата година тя функционира като музей.
Въпреки че обикновено е наричана просто „Света София“, църквата не е посветена на римската мъченица София, а на светата Премъдрост Божия, божествената страна на Иисус Христос, която е и един от ипостасите на Светата Троица. По тази причина храмовият празник на църквата е 25 декември, годишнината от въплъщението на Премъдростта Божия.
(уикипедия)
Ето някои от моите снимки.
След джамията – единственото задължително в този ден, тръгнахме към Босфора. Попътно хора от малката ни компания си купиха подправки и чайове.
Разходихме се по брега на протока, търсейки заведение, в което да изпием по едно кафе. Имаше доста рибни ресторанти – около 10 един до друг. Избрахме един от тях и си поръчахме кафета. Макар че беше точно обедно време, решихме да хапнем другаде.
Тръгнахме към Египетския пазар, известен сред местните с името Мисир чаршия. За мен там беше доста неприятно, тъй като имам много, много голяма непоносимост към миризми. За щастие, на никой от компанията не му се обикаляше и минахме доста набързо от тук.
Следващата спирка – Капалъ чарши. Огромният пазар на града също не ни се понрави. Влязохме в него, колкото да видим какво е, да му усетим атмосферата. Оказа се, че не е нашето нещо. След като повървяхме в блъсканицата, разминавайки се с всевъзможни хора – продавачи, клиенти, зяпачи, а също и с мотори, тротинетки и коли!, си поставихме за цел да намерим в тази абсолютна лудница кукуреч – някои от компанията искаха да ядат такъв тип храна. Намерихме, който искаше си купи и хапна, след което тръгнахме да търсим… някой от изходите на Капалъ чарши. Сигурна съм, че са точно толкова, колкото и входовете – поне 18, но ние трудно намерихме дори един.
Към 17 часа се върнахме в хотела за кратка почивка и преобличане. В 18:30 ч. отново тръгнахме на разходка и вечеря. Спуснахме се към Босфора, но този път по някакъв по-кратък път – така видяхме нови места, улички и джамии, които страшно приличат на всички останали джамии. Разходихме се по едно мостче, направих снимки – никога неотдъхващият град е просто опияняващ! Харесахме си ресторант с гледка към водите на протока и плаващите в него корабчета и яхти.
В рибен ресторант Одеса ядох лаврак с гарнитура, салата от спанак и редовната бира Efes. Хляб няма в нито едно меню – дават нарязан в панерчета във всяко заведение, без да се поръчва. Много ми хареса тази последна вечеря – когато компанията е чудесна, няма какво да не ми хареса!
Прибрахме се в хотела към 23 часа. За десерт – диня от тротоара, хапната пред хотела.
Ден 4: 07.7.2022 г., четвъртък
Цел: прибиране в България
В деня на прибирането в 8:15 ч. трябваше да сме на мястото, където ще ни чака автобусът – на 2-3 минути от хотела. Настанихме се и потеглихме към границата.
В 10:15 ч. спряхме в град Тач на пазар – има някакви магазини за хавлии, възглавници, спално бельо. Аз само пих кафе – както казах, скарана съм с пазаруването.
В 11:15 ч. тръгнахме към Лозенград. Местните го знаят като Киркрарели. Там бяхме около 12:30, отново за около час. От тук купих баклави, халва, локуми и пишмане.
На границата в Турция, граничен пункт Дерекьой, бяхме около 14 часа. Преминаването в България отне повече то два часа – имаше трафик заради започващия на 9. юли ислямски празник Курбан Байрам. Във Варна бяхме в 19 часа, а вкъщи – в 19:30 ч.
Обобщение
Много, много доволна останах от тази екскурзия. Всички недостатъци се компенсираха от прекрасната компания. Със сигурност ще повторя пътуването, като го обогатя с повече исторически обекти за разглеждане.
Съжалявам, че не успяхме да видим градската цистерна Йеребатан сарнъджъ (затворена за ремонт), двореца Долмабахче, Топкапъ сарай, Археологическия музей и който и да е друг музей, площада Таксим и др.