Изкачване на връх Ком

Варна е много, много далеч от непознатия (за мен) Северозапад – пълен със забавни (почти митологични) истории, интересен диалект и много забележителности, до които дори не съм се доближавала. Затова решихме следващата ни екскурзия + почивка да е именно там. Тъй като наистина е далеч, няма как да отидем за един уикенд, затова търсихме възможност да остъстваме от работа, училище и детска градина за повечко дни.

Избрахме неучебните дни покрай ДЗИ на дванадесетокласниците, които са точно до неработния (и неучебен отново) 24. май (Ден на българската азбука), и… тръгнахме на 19. май.

Настанихме се в хотел в Берковица на същия ден, малко преди вечеря – дълъг път си беше. Хапнахме, пийнахме, поиграхме хора на една 51-годишнина от завършване на техникум в Лом (72-73-годишните „абитуриенти“ цяла вечер бяха на дансинга!). Легнахме сравнително рано, защото планът за следващия ден, въпреки прогнозата за дъжд, беше да изкачим връх Ком (2016 м н.в.).

Сутринта на 20. май станахме към 9 ч. сутринта, закусихме, обухме туристическите обувки и потеглихме от Берковица към хижа Ком Нова (1544 м н.в.). Паркирахме пред хижата и в 11 ч. тръгнахме към върха.

Пътят започва по един широк път, по който могат да се движат дори високопроходими коли. След един-два широки завоя се озовахме пред хижа Ком Стара, но не спряхме на нея, а продължихме по следващия голям завой.

Точно до старата хижа Ком, на завоя, има дърво с табела, указваща началото на горска пътечка, по която трябва да вървим. Ние обаче не минахме по нея – тя почти не се виждаше. Прочетохме в сайт, че ако последваме именно тази табела, ще минем през гора, в която на някои дървета има плочки с различни мъдрости. Тази гора обаче днес беше сечище – нямаше нито едно дърво, съответно нямаше и мъдрост.

Малко след като тръгнахме по широкия път, решихме все пак да се включим в пътечката през вече несъществуващата гора – отчитам го като грешка, защото беше трудно заради изпопадалите дървета, липсващата пътека, стърчащите клони и голямата денивелация. С много усилия изкачихме този дървесен участък – едва 10-тина метра, но какви! – и се включихме в пътечката около 1 час по-късно след тръгването от колата. Тогава видяхме и маркировката – до връх Ком е червена.

Пътят продължава през рехава гора, по същата тясна пътечка. Почти без почивка – само за снимки и търсене на маркировката – излязохме от гората и продължихме да вървим на открито. Стигнахме до голяма снежна пряспа, удобно разположена точно на пътеката ни. Там е много усойно, много ветровито място и този сняг едва ли ще се стопи скоро. Наложи се да я заобиколим, за да не се подхлъзнем и да паднем в нищото. Така обаче си осигурихме най-трудния преход – кратък, но стръмен, без място, на което да стъпем стабилно. Докато се включим отново в пътеката, ни се изправиха косите.

След това изкачване вече бяхме на супер ветровитото било – пред нас се откри една шир, с разни пътеки насам-натам, и с много, много студен вятър. Температурата вероятно беше между 5 и 10 градуса. Липсваха обаче табели и маркировки – много трудно се ориентирахме накъде да поемем, за да стигнем до крайната си цел, а не до Емине например. 😀

Децата вече бяха изморени, с болки в краката. 6-годишната вече няколко пъти беше помолила да я носим (без особен резултат), 15-годишната с последни сили си наложи да продължи без да припадне, а ние се надявахме всичко да приключи успешно и накрая всички да са доволни.

С равен преход по билото – може би около километър вървяхме с минимална денивелация – стигнахме подножието на връх Ком. Там е последното по-стръмно изкачване. Беше кратко, но много студено и каменисто.

В 13:20 ч. бяхме на върха. На него има вишка и паметник на Иван Вазов. И много вятър и студ. Нямаше гледки заради мъглата. Направихме си няколко снимки и 10-тина минути по-късно започна слизането ни.

То, разбира се, беше по-лесно (от изкачването), но пък умората беше още повече (заради изкачването). Наложи се все пак да носим малката, за да можем да минем бързо поне по най-равния, но и най-ветровит участък. Отново заобикалянето на снега беше най-трудно и за четирима ни.

Продължихме надолу, като този път решихме да не бягаме от широкия път, а където можем да го използваме по предназначение. Малко по-дълго като разстояние, но го преодоляхме с по-малко усилия. В 15 часа бяхме отново на хижа Ком Стара (1620 м н.в.) и отново я подминахме. Решихме да обядваме на новата хижа. В 15:25 ч. бяхме там и вече поръчвахме.